СЛОВОТО

“В началото бе Слово...”

Отсякохме го словото – от корен.
И чуждоземна кръв му вляхме.
(Тъй както само ние можем!)
Заровихме вековната си памет.

Върви народът. Ала не е възроден:
клатушка се като безкрила птица.
И не знам защо изплуваха пред мен
на Самуил безоките войници...

ПРОЛЕТНО

Каква ти пролет!
Прецъфтяваше сняг по дърветата.
Небето се свличаше с мартенски гняв.
Замръзнаха перата на поетите.
И нежност се топеше –
като куличка от захар...
Търкулна се безвремие по скулите.
Междусезоние във мислите набъбна.
И пролетна жажда
по перваза на устните изтичаше,
горчива от несбъднатост...

ТРЕЗВО

Не искам алкохолната признателност на чашата!
И подлостта за отсрочка не моля!
Денят ми литва – птица, стресната от прашка.
И търси рамо – да му опрости умората...
Знам – прицеленият камък ще ме стигне!
Но обръгнах в каменните дъждове.
От черния им бяс отпивам силата
за непресторена усмивка, за светли грехове...
По неизживяно минало не страдам!
Време – златен пясък – прецеждам през пръстите...
Дано има един поне колкото мене пиян,
че в устните нощта от трезвост да се пръсне...

ОТ НОЩИТЕ НИ НЕ ОСТАНА МНОГО...

От есенните нощи не остана много –
освен един възкръснал смях;
капчици от жаждата за обич;
неслученост – със светлина на ябълка...

От зимните ни нощи не остана много –
преброените въздишки на екстаз
и музика, във въздуха набола,
и поривът, упойващ като нощен джаз...

От пролетните нощи се катурнаха
камбани на измислени кокичета...
И с безмилостната сила на убиец
Самотата се пресели в мислите...

Посипаха се летните ни нощи –
изтекъл пясък от дланта на времето...

Но какъв е, Боже, този огън,
излитащ от кръвта ни като феникс?...

ХЪС

Не, не оцелявам! С цялата си стръв живея!
Напук на всички песимисти.
И може да приличам на пияния,
открил бутилката като олтар за изповед.
И сигурно приличам на затворника,
скрил квадратчето небе в ключалката –
да може както всички хора –
в нещо истинско да вярва.
Но най си имам прилика със лудия –
презрял безплодните ни страхове,
той луната като хляб за всички ни разчупва.

И това му пречи да умре...

Друг поглед към змията

Сравниха ме веднъж с усойница.
(От вярност към изтърканите нрави!)
Но аз обичам мъдрите животни –
и като тях: не мога да заплача,
не чакам никого да ме закриля.
Наложи ли се – смъртно хапя,
опашка губя, но оставам жива.
По дните – камъни горещи –
зарязвам не една любима кожа.
Сбогуванията ме овъгляват като пещи,
болят като целувката на ножа.
Но не ненавист към живота
ме свива във хралупите на делника.
С любов – свещената отрова –
лекувам рани и несрети...
И ти, човече, под звездите крачещо,
когато дъвчеш залъка си грешен,
внимавай да не стъпиш във гнездото ми!

Не смея да те клъвна, че ще ти хареса...

Накъсахме гласа на телефоните...

Накъсахме гласа на телефоните.
Словата си удавихме в реката.
Посяхме бездумие. И поникна трева
по изранената от препятствия памет.
Пътят се спъна, закуцука встрани.
Музиката си щурците разпиляха.
Най-нежната ни същност – с нажежени очи –
чопли по коричката на мрака.
Вие – сякаш вятър закъснял
душа на пуста къщица прекършва...
А светът от воя й не става бял.
И грозна тъга изпълзява от ъглите...
Къде изгубихме вълшебството, къде?!
Обедня мълчанието ми, кръвта ми...
Боли ме днес за летните криле,
които се надбягваха със вятъра...