Накъсахме гласа на телефоните.
Словата си удавихме в реката.
Посяхме бездумие. И поникна трева
по изранената от препятствия памет.
Пътят се спъна, закуцука встрани.
Музиката си щурците разпиляха.
Най-нежната ни същност – с нажежени очи –
чопли по коричката на мрака.
Вие – сякаш вятър закъснял
душа на пуста къщица прекършва...
А светът от воя й не става бял.
И грозна тъга изпълзява от ъглите...
Къде изгубихме вълшебството, къде?!
Обедня мълчанието ми, кръвта ми...
Боли ме днес за летните криле,
които се надбягваха със вятъра...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар